Вечерни размисли

Вечерям. Сама. Синът ми се напряга в нови пространства и има неприемливо поведение. Интелектът му е достатъчен, за да функционира и се развива, ако не страдаше от аутизъм. Средният му успех от гимназията е повече от много добър.

Затова остана в стаята ни. С баба си - моята майка.

На масата зад мен чувам весела българска глъч. Студенти. Връстници на сина ми, а някои дори по- малки.

Сълзите напират и замалко да глътна една сълза с глътка местно бяло вино.

Заплаках. И почти се разревах. Чух плача си като чужд...

Тогава включих ежедневния си глас и се чух да се карам на себе си:

- Ти си Владислава Цолова и "не ревеш"! Стягай се и политай....

И....после не знам....